Защо рисувам?

Защо рисувам?

Първите стъпки, но не постоянни

Това е един от въпросите, които си задавам. Започнах да рисувам на 34 години, но не бях уверен в себе си. Не бях чел никаква книга по рисуване и нямаше нещо, което да ме вдъхнови да рисувам. Ще се върна назад в детството си. През 1988 година бях ученик в 5-6 клас, на 11-12 години и гледах една учебна програма и наблюдавах едно нарисувано момче. Реших да го „прерисувам“ с един обикновен химикал в една от моите тетрадки... и така наблюдавах формата или само очертанието. Гледах и рисувах, гледах и рисувах и то взе, че се получи. Аз нямах никакви познания по основи на рисуването. Но нещо отвътре ме привлече. Но за съжаление това траеше много кратко. През 1991 година отново реших да опитам да рисувам и наблюдавах портрета на Васил Левски, помолих учителката по някои общи предмети да ми покаже и тя като мен наблюдаваше формата на лицето на Левски. Аз отново използвах химикал, а не молив. С няколко упражнения се получи рисунката и заприлича на портрета на Левски. Тогава аз не знаех какво е измерване на пропорциите на главата на човек с молив, аз дори не знаех как се държи молив. 

Рисуването с химикал беше за мен най-удобното средство и нямах никаква гумичка за триене. Даже изобщо не се притеснявах, че мога да сбъркам. Не мислех за основните правила по рисуване. Просто исках да рисувам или да прерисувам нещо, каквото и да е. След като закриха детския дом в Карлово, и откриха нов в местността „Качулка“ на 30 км от град Сливен, аз се отказах да рисувам, защото не виждах смисъл и реших да изучавам някакъв чужд език като френски или италиански. Имах усет да изучавам езици. Те ми идваха отвътре. Но и въображението ми също работеше.

Рисуването - задължение или вдъхновение

На 19 години ме настаниха в дом за възрастни с физически увреждания в Асеновград. Спомням си, че си купих някакви моливи за рисуване и реших да нарисувам планински пейзаж в предната част на планината край Асеновград. Правх много плахи линии, защото не вярвах, че мога да рисувам. Мислех си, че рисуването е само за талантливи хора, които имат влечение отвътре. 

ДА, рисуването вече го възприемах като да имаш талант и нещата да ти се получават от първи път. За мен рисуването не беше вдъхновение, а задължение и разбира се, напрежение. Отново спрях да рисувам, защото не ми се отдаваше - причината, е че някои хора ми казваха, че един човек може да рисува, само тогава, когато му идва отвътре или има някакъв вроден усет.

Моето въображение беше изцяло блокирано и не знаех точно какво искам. Научих се да шия гоблени и там научих за цветовете и постепенно започнах да разбирам, че имам някакво цветоусещане. Шиех гоблени по схема и след известно време възприемах гоблените като някаква схема или шаблон. Нямах разбиране или някакъв усет от вътре, който да ми подскаже, че отново рисувам и то в цвят - при шиененето или бродирането на гоблени се използват материали като панама, конци и игла. Аз исках да претупвам нещата и нямах никакво търпение. Просто аз не знаех как да се наслаждавам на гоблените като изкуство. 

Рисуването за мен е като някакво задължение, а не като удоволствие. Рисувах, защото исках да покажа на себе си и на другите, че мога да рисувам и не исках да бъда добър като себе си, а като другите. С една дума: Аз исках да се състезавам с другите, а не със самия себе си.

Една от най-големите грешки, която аз допуснах е, че трябва задължително да се науча да рисувам и това породи моята неувереност дори и до ден днешен. Неувереността и страха вървъят винаги заедно - ръка за ръка. Те блокираха моето въображение и желание да рисувам. Понякога като искам да нарисувам глава, ръка, нос, око, по своя си начин, аз просто се спъвах и като виждам, че не става, се дразнех. Понякога не рисувах или имаше периоди, в които намразвах рисуването, защото го правех по задължение, а не по вдъхновение. Липсваше ми вътрешна мотивация, желание да се „принуждавам“ да рисувам. Просто си седях в леглото и два три дни чаках нещо да ме „удари“ по въображението и да рисувам от раз и после да ми кажат браво, супер си. За мое огромно съжаление аз се заблуждавах. Имах грешни представи за рисуването като задължение и вдъхновение. Задължение от правилна гледна точка: да се упражнявам редовно, да рисувам нещо като цвете или листо от живата природа. 

Как да накарам себе си да се упражнявам по отношение на свободата в рисуването?

Както вече споменах, аз се научих да рисувам, защото бях задължен, а не свободен, не вдъхновен. Започнах да рисувам сериозно с помощта на учител през лятото на 2021 година. Тогава започнах да срещам основни проблеми в рисуването: не знаех какво е визиране с молив по отношение на пропорциите на предметите в къщи. Една обикновена чаша за кафе от кафемашината си има основни пропорции като основа долу и основа горе и два наклона - един отляво и един отдясно по височина. Най-големият ми проблем беше рисуването на елипса, правех елипсата като картоф или сплеснат домат, или тиква. Не знаех как да си движа ръката по време на рисуване. Бях скован, Ужасно натисках молива. 

Дори използвах думата „пропорция“ без грам никакво разбиране. Потърсих значението на думата „пропорция“ в Речник.Инфо - Речник на българските думи. След известно време докато се упражнявах неисках да меря пропорциите на определен обект, просто ме мързеше. Но си спомням, че отново мерих с молива и после намерих една линийка и започнах да меря с нея. Щом видях милиметри и сантиметри, тогава разбрах, че размерът на един обект трябва да е равно пропорционален. Какво означава това? Това означава, че ако с линийката начертая един правоъгилник по широчина 11 см и височина 20 см, трябва да разделя линията на основата от 11 см на две и да се получи 5,5 см от ляво и 5,5 см от дясно, а линията по височина от 20см да се постави в средата. Така по този начин намерих и централната точка на линията по средата по височина от 20 см и я разделих на две - десет сантиметра от долната част на правоъгъкника до неговата среда, и от неговата среда до горната му част отново десет сантиметра. И това е моето определение за пропорцията - едно практическо разбиране, което най-сетне ме накара да изляза от задължението и да навляза в свободата.